Апологетика и патристика. Духът на средновековната философия: диалог на вярата и разума за Бога Парадоксален ли е човек?




НазваниеАпологетика и патристика. Духът на средновековната философия: диалог на вярата и разума за Бога Парадоксален ли е човек?
Дата публикации29.07.2013
Размер80.7 Kb.
ТипВопрос
lit-yaz.ru > Философия > Вопрос
Средновековие. Отвъдното.
Философия и религия. Предистория: Библия и църква, Апологетика и патристика. Духът на средновековната философия: диалог на вярата и разума за Бога

  • Парадоксален ли е човек?


Най-прекият път за разбиране на средновековната философия минава през обяснението на връзката й с християнската религия.

Философия и религия
Диалогът между езическата рационалност и християнската мисъл се водил от първите столетия на Новозаветното време.

Нраствената проблематика заема средищно място в късно-античната философия (2 – 4 в. след Христа); това, впрочем, е обичайно явление за духовният живот на общество, повлякло се по сипея на кризата -–римското владичество «над света» неотвратимо отивало към края си.

Четвърти век поднесъл на християнската идеология признанието «официална религия на Римската империя». «Високият ранг» не дошъл даром за християнството. В аналите на неговата история било вече вписано многовековно остро съперничество с митологичните представи на людете по всички земи около Обетованата, със зороастризма на персите и с иудейската религия. Това било летопис на кръвопролития и мисионерства, на духовни вражди и асимилации, извела християнските нраствени ценности с рождеството, живота, смъртта и възкресението на Сина Божи Исус Христос до върховенство и духовния живот на човечеството.

Възможно е да се появи погрешно впечатление, че християнската идеология дължи своята популярност и сила на освещаването й като държавна духовна политика; или че тя запленила простолюдието, понеже «победила» първобитните поверия и култове. Не, християнството е дълговечно преди всичко затова, че превъзходно изпълнява социо-културната функция на религия.

Думата «религия» произхожда от латинския глагол «religare, re-ligare», което означава «свързвам отново». Възстановяването на връзката с Бога е основният смисъл и цел на религията като феномен на културата. Християнската религия представлява възстановяване на връзката на човека с Бога. Веднъж изгубил Божията благодат, човек я добива наново чрез религията и така постига спасението си. Човекът трябва да бъде религиозен, да се стреми към свързване с Бога, за да бъде спасен от изначалната си греховност. В спасението е скрит ключа към историчността на християнската религия. Изпратен като изкупител на човешката греховност, Исус Христос поставил най-паметната дата във възхода на човешкия род към Бога – Неговата смърт и възкресението Му са начало на Нова ера!

Всяка история има начало и край. В началото на човешката история, според християнството, стои грехопадението, край е Страшният съд. Преди първия грях и след Второто пришествие човекът се намира в пряко единение с Бога. За цялото останало време му е нужна религия – през всеки миг и за целият си живот човек чрез религията се приобщава към Бога.

Ако митологията обяснява случките само с миналото, а философията разглежда всяко събитие, «нашето-тук-и-сега» чрез Абсолютното (т.е. над-исторично), то християнската религия по замисъла си борави исторично – и с миналото, и с настоящето, и с бъдещето. Митологията извиква причината от миналото, философията търси актуалното присъствие на тоталността, а религията води Бога при нас от отвъдното, по-право – води нас към отвъдното за срещата ни с Бога. Абсолютите на религията са отвъд човешката история, отвъд хоризонтите на човешкото битие. В отвъдното са отпратени висшите ценности и затова религията е и зов на отвъдното към всекидневието, и ехо на отвъдното в земния живот, и преход от всекидневното в отвъдното.
^ Предистория. Библия и църква
Две културни реални – Библията и Църквата – мощно ускорили сложния духовен процес на прекрачване от всекидневното в отвъдното през първите векове на Новата ера.

Иудеите приключили с написването на Вехтозаветните книги на Библията около средата на 5 в.пр.н.е. По заръка на Птолемей Втори през 3 в.пр.н.е. 70 учени мъже, наречени впоследствие «тълковници», превели за 70 дни еврейските свещени книги на гръцки. А Новият завет бил завършен до края на 2 век. Така Библията се оформила в окончателен вид. Християнската идеология се сдобила с неизтощимите възможности на едно Свещено писание.

Също към заника за второто столетие след Христа църквата се утвардила ката специален социален институт за проповядване на християнството. Протохристиянската община се освободила от спомоществователните грижи, наложени от общежитието в катакомбите, намерила място под слънцето и преила за свой първостепенен дълг духовното попечителство над брадството. През 3- 4 век в Египет се появило монашеството и манастирът станал непоколебим стожер на християнската духовност.
^ Апология и Патристика
Сигурен знак за просъществуване на християнството във вековете дало пламенно идейно противоборство между противниците и ра детелите на привлекателната идеология. Най-изтъкнатите апологети на християнството страстно бранели своите духовни ценности. Първо Татиан смело противопоставил християнското си «Слово към гърците» на елинската философия. По-сетне Тертулиан красноречиво доказвал несъвместимостта на античното светоусещане и християнското вероучение. Едва Климент Александрийски (150 – 219 г.) направил опит за съчетаване на Платоновата философия с християнството.

В Библията апологетите съзирали единствения и непогрешим източник на божествената премъдрост. Те полагали неуморен труд за преумножаване на нейната духовна сила. Ориген (185 –254 г.) преписал всички извесни нему варианти – шест – на библейския текст в шестостълбовата Библиа (Хексапла). Първото «критическо» издание на Свещената книга изпълнило петдесет огромни тома!

Следващият период (2 –4 в.) в развитието на отношенията «философия-теология» е наречен Патристика. Това име означава творчеството на църковните отци епископи и философи, които са основатели, «бащи» (от лат. Pater) на източната православна и западната (римокатолическа) църква.

В навечерието на средните векове Патристиката посочила с твърда ръка новите светогледни ориентири. Човекът бил поставен да обитава свят, сътворен от Бога. Хората – същества простосмъртни и страдални – виждали «под» себе си само безсловесните твари (фауната), растенията (флората) и безжизнената твърд (материята). В световния ред над тях да Бога се изкачвали чинно и достолепно многочислени висши санове – от месния духовен пастир до отвъдния. Световен Йерарх Господ Бог. Картината на световното цяло, рисувана от християнството, достойно съперничила на късноантичната неоплатонинска традиция. Фундаменталните философски проблеми получавали тук оригинални решения.щ

Средновековната философия се развива около специфично тематично ядро. Креационизмът представил модел на света, произлязъл от словото Божие, от Логоса; предизвикателно близо стоели античните философски идеи, но там се наблюдавало не сътворение, а възникване на света. Формулата на Ориген «creatio ex nihilo» сложила кръст на всяко съмнение във възможностите на Твореца.

Йерархиологията успоредила сътворения замисъл на Бога и способността да бъде разчетен от призванието: «За небесната йерархия» се появила изпод перото на Дионисий Ареопагит и въвела сторого разграничени компетенции, съответствия, под-чинения. Силогизмите на Аристотел обслужвали чудесно мисленето, придържащо се към йерархии. Това мислене било и придържано към йерархии от стойните субординации в църковният клир. Потребността от диалог между християнизирането съзнание и античнатаб рационалност била извиквана непрекъснато и от интерпретациите на Божието триединство: Светата Троица в ипостасите си: Бог-Отец, Бог-Син, Бог-Свети Дух. Философските системи На Платон и Аристотел показвали как се осъществява «слизането» от най-висшите същности до най-грубата телесност и «визвисяването» обратно. Ето защо не е случаен синтезът на техните мисловни конструкции и християнските представи, оказали се така величествено жизнени във филосовско-теологичните системи на св. Августин Блажени 9354-430 г.) и св. Тома Аквински (1225-1274 г.).
«Координати» на средновековната философия
За времето от 6 до 14 в средновековието разпратило философията до всички части на Европа. Християнската религия съдбовно се съюзила със светското и духовното образование, та съхранили в новите културни центрове философските писания на античните автори. Философията посетила със светите отци на източната църква планините на армения и Грузия; в школите на Антиохия (Сирия) и Александрия и по Картагенските земи очаквала арабските набези; внезапно, но за дълго получила приют на Ирланските острови, в организираните по античен образец манастирски школи – далеч от опустошенията на степните орди; после се прехвърлила на континента и го кръстосвала на длъж и на шир – Прага, Париж, Кьолн, Болония, пак на островите – Оксфорд, Кеймбридж...

Градът загубил за 5 века (5 – 9 в.) значението си на средище за философска дейност. Античните текстове следвали пътя на монашеското движение и манастира дал убежище на философските съчетания, ала станал и последна спирка или гробница за някои от тях. Чак през 12- 13 в. когато се появили първите европейски университети, философията започва да си възвръща «гражданските права», отнети от манастирски библиотеки или покровиталствени от императорски дворове.
^ Духът на средновековната философоя
В сравнение с античният свят, кадето участа на философията била решавана в мисловните структори на митоса и логуса, за средновековието знаменателно събитие бил диалогът на разума и вярата за постижимостта на Бога. Този диалог се славя със своите многословни конфигурации и рзаноцветните си партиини интерпретации. Безусловно това бил напрегнат, рязък, упорит и плодовит диспут, в които духовните и светските поводи, интереси и аргументи не веднъж се смесвали, привидно «недопостимо». От него философията излязла с променена самоличност, с усъвършенстване самосъзнаноие, различена от теологията и обогатена от идеологията на християнството.
Предпоставката
Обвързването на христианската религия с античната философия отворила вратите за рационализация на богословието, както за навлизането на нова тема във философията – темата «вяра». За една философия, учуждена от науката, загубила за дълго политическият си мотив и превързала се към религията, с духовнически стремежи това било напълно естествено.

От евангелски времена богословието се осланяло много повече на вярата отколкото на разума. Чудесата, които извършил Синът Божи – изцелиние, левитация, възкресение – като доказателство за своята мисия го показвали като Божи пратеник и Спасител. На апостолите свидетели на тези събития хората също вярвали като на авторитети. След тях дошли апологетите, светите отци, римо-католическия папски институт, източноправославните патриаршии... Те повтаряли: блажени са онези , които вярват без да са видели! Вярата не е обикновено душевно състояние, тя е преживяване, съединяване и посвещаване на Бога. Бог е свръх естествен, свръх ценност, отвъд обикновенните човешки мерки. С разум можеш да стигнеш до Бога, но в самия Бог се вярва – заявили християните. И тук възникнал проблема дали снашия разум и развитите от античната философия, средства може да се познае Бог или те са недостатъчни? Тогава станало ясно, че е потребна нова способност – вяра.
^ Бог като цел. Теология
Средновековният човек живеел в свят сътворен от Бога. Теоритичните тълкувания на това положение съставяли теологията. Аристотеловото «учение за божеството» се конкретизирало от христианската теология в интерпретацията на отношенията между твореца и сътвореното. «Предметите» на богословието се множили: «съвършено същество», «висше същност», « Света Троица», «светлината на душата на човека и тъмнината на неговото тяло»...

Бог поставя между себе си сътворения от него човек целия свят. Теологията се занимавала с преодоляването на този свят. Тя разяснявала какъв е светът според учението за висша същност. Теологията била учение за света на Бога и учение за света на човека, Устремен към Бога.

Ако философията имала за цел да покаже как се прави свят, то теологията описвала какъв е той и как е направена от Бога. Човек трябвало да знае какво е светът, кои го е направил, какво е длъжен да стори всеки простосмъртен за да постигне Бога. Човекът бил длъжен да знае, че земният живот е телесен, греховен, страдален; че плътското е греховно и тленно, а душата чиста и безсмъртна; че Бог се постига духовно, а не материално. И Бог е направил така, щото човек Него да има като своя цел, да открие пътя към Него – с «Мистичното богословие» на Дионисий Ареопагит или с рационалистичните «Суми» на Св. Тома Аквински.

Стилът на богословското мислене бил постолативен. Казаното от авторитета савало без прекословна истина. Наложената безкретичност поставила знак за равенство между богословие и вероучение – всяка догма от теологията била полагана като предмет на вярата; всяко отклонение от догмата било обявявано за ерес и анатемосвано...

Добавить документ в свой блог или на сайт

Похожие:

Апологетика и патристика. Духът на средновековната философия: диалог на вярата и разума за Бога Парадоксален ли е човек? iconРаннее средневековье. Апологетика и патристика Сформировавшись в...
Сформировавшись в классическую эпоху античности как регулятор всех форм духовного освоения действительности, философия успешно выполняла...

Апологетика и патристика. Духът на средновековната философия: диалог на вярата и разума за Бога Парадоксален ли е човек? icon1. човешки теории за човека
Ламбри Мишков "Философия на вярата" (1947) може да се счита като пръв (в хронологическо и качествено отношение) опит да се разгледа...

Апологетика и патристика. Духът на средновековната философия: диалог на вярата и разума за Бога Парадоксален ли е човек? iconТематика рефератов
Философия и частные науки. Философия и математика. Философия и психология. Философия и экономика. Философия и право

Апологетика и патристика. Духът на средновековната философия: диалог на вярата и разума за Бога Парадоксален ли е човек? iconА. Л. Доброхотов Введение в философию
Но и здесь его союзник философия. Он наивен, и философия, в сущности, наивна; он непрактичен, но и философия отвлекается от непосредственной...

Апологетика и патристика. Духът на средновековната философия: диалог на вярата и разума за Бога Парадоксален ли е човек? iconЭссе. Моя педагогическая философия
«Наука есть ясное познание истины, просвещение разума, непорочное увеселение в жизни, похвала юности, старости подспорье»

Апологетика и патристика. Духът на средновековната философия: диалог на вярата и разума за Бога Парадоксален ли е човек? iconСоздатель, Иисус, Крайон, Мельхиседек, Гиппократ… возроди душу бога
...

Апологетика и патристика. Духът на средновековната философия: диалог на вярата и разума за Бога Парадоксален ли е човек? iconГреха. Уже одно только слово "ад" вызывает у многих мысли о жестокости...
Иоанна 4,7-8: "Возлюбленные! будем любить друг друга, потому что любовь от Бога, и всякий любящий рожден от Бога и знает Бога. Кто...

Апологетика и патристика. Духът на средновековната философия: диалог на вярата и разума за Бога Парадоксален ли е човек? icon“А сердце говорит мне: верь!”
Владыка Вениамин делится своими размышлениями о вере, о путях, ведущих к истине, о месте человека в этом мире, о роли ума, сердца,...

Апологетика и патристика. Духът на средновековната философия: диалог на вярата и разума за Бога Парадоксален ли е човек? iconРеферат по курсу «Философия» Философия Аристотеля
Философия наука о всеобщем в мире и познании; наука о наиболее общих сторонах мира как целого

Апологетика и патристика. Духът на средновековната философия: диалог на вярата и разума за Бога Парадоксален ли е човек? icon-
Исламская апологетика. Ответы критикам Ислама. Баку: Текнур, 2007. – 350 с., илл



Образовательный материал



При копировании материала укажите ссылку © 2013
контакты
lit-yaz.ru
главная страница